Никой не знае, коя е българската архитектура днес. Метаморфозата, която претърпява от няколко десетилетия насам, доведе до една почти пълна ампутация на културната и идентичност. Това явление съвсем не е изолирано, а само една от стъпките в процеса на дисперсия и усвояване на класическата от масовата култура. В архитектурата обаче тези процеси са особено отчетливи, поради редица фактори, основен, от които е тясната и взаимовръзка с мащабни финансови интереси и влияния. Голяма част от младото архитектурно поколение реагира остро на тези тенденции. Това недоволство обаче е белязано от един неизменен нюанс на безнадеждност. За съжаление прокламирането на прогресивни съвременни течения в културата само по себе си не е достатъчно, за да бъде обърнат хода на една масова тенденция. Ситуацията напомня сюжета на притчата за Давид и Голиат, с разликата, че днешният Давид все още не е намерил своята прашка.

Проектът, чрез който заявяваме тази позиция, няма за цел да коментира конкретиката на проблема, или да дава отговори, а да задава въпроси. Той има характера на символичен жест, изразител на определени настроения и идеи. В безизходицата на културна криза, млади архитекти се обръщат към други форми на съвременната култура и изкуство, в опит да повдигнат въпроса "Изгубили ли сме нещо и безвъзвратно ли е това?". Проектът протича под формата на серия акции, за всяка, от които е поканен за ментор представител на съответна културна дисциплина. Менторът поставя задание с творчески характер пред архитектите, което цели създаването на конкретен краен продукт (музикални изпълнения, скулптурни обекти, фотографии). За качеството и вида на резултата от тези занятия няма рамки или очаквания. Неговата основна цел е да представлява материално проявление на един жест, смислово отпращащ към сложната амалгама от настроения, идеи и намерения на младите български архитекти днес.